което ме смалява,
страхът,
който се плиска в мен
като вълните на брега на океана нощем.
Твоето невидимо присъствие -
зад всеки ъгъл на деня ми.
Всичко, което изговори и после си взе обратно
като лихвар, пресмятащ всеки мой писък,
плисъкът на вълните,
плисираните от старание
вълни на измамно примирие.
Колко естествено е да хвърляш обиди,
да хвърляш нагоре, да улавяш и пак да захвърляш,
да отстраняваш, да мамиш
с отмерени пред огледалото на самотата движения.
Мое сърце,
душата ми,
моето тяло,
моят мъчен двойник,
с когото се прегръщам и пак се прегръщам
по мрачина,
на залез слънце.
Няма коментари:
Публикуване на коментар