Върхове и мъгли

-----
Връх докосва мъглите -
сливат се 
без да ги видя.

-----
Орхидея
размахва крилца -
следи от аромат и прах.

-----
Заспивай цвете -
бъди ми приятел
в съня.

-----
Росна утрин -
събуди се,
ранено сърце.

-----
Градушка 
след буря -
храна за бедняка.

-----
Дрънчи китара -
щурци 
в безлюден дом.

Х.М.

Ден на отлагане

Отлагането е неотменна част от творческия процес. Да изоставяш всеки път най-важното, мислейки постоянно за него като за нещо сложно и направо ненаправимо, чиято задължителност те отчайва.

Вече месец отлагам заминаването - първо поради горещините, а сега поради проливния дъжд, докато самото заминаване съвсем се обезсмисли или добие размерите на непостижима мечта.

Цяла сутрин например отлагам наложителното приготвяне на вечерното меню, докато накрая най-вероятно ще поръчам от Храна за вкъщи и така ще си спечеля за кой ли път огорчението на близките, на които съм досаждала дни наред с идеите си екзотични храни, до които те не биха се и докоснали - като синьо сирене с меки круши или скариди с ананас, или аспержи без нищо, чисто и просто леко бланширани и обилно залети с изстуден лимонов сок. На гостите няма да им пука, защото те така или иначе са свикнали с миришещото на мокър парцал китайско и с безвкусните пици.

Винаги отлагам срещите, мечтаейки за тях и как ще си говорим до сутринта. Както отлагам вечерните камерни концерти, гостуванията на извънредно интересни театрални трупи или отиването до кварталната бакалия за винаги липсващите сол, захар, черен пипер, веро, сапун и прах за пране. 

Напоследък отлагам снимките, а така обичах да снимам, как обичах само... Снощи например отложих снимането на поредния залез, който беше интересен най-вече с това, че от дневната горещина слънцето през клоните на черешата изглеждаше направо отчаяно от умора. Виждах го как благодари на благодатните облаци, които вливаха дъждовна сивота във вулканичните изригвания. Нищо. Седях си най-спокойно и не посягах изобщо към фотоапарата. Омръзнало ми е от снимки на залези, дори кристалната ми чаша с ледена вода и резени лимон беше по-интересна от скучното светило, но и нея не съм снимала, имам безброй такива и онакива чаши. 

Отлагам написването на купища интересни неща. Но за кого интересни все пак? Не е ли прелял светът от уж интересни истории. Не повръща ли вече от преяждане на какво ли не? Не иска ли тишина? 

Съвсем достатъчно, че този клон е като крило на птица, а тревата е зелена тук.

Ще отлагам, докато мога. Особено днес. Днес е ден на отлагане.


Рина Речева

Христина Мирчева: "Растенията са добри слушатели, хората – не чак толкова"

В "Графити по въздуха" Светлана Дичева разговаря с Христина Мирчева по повод нейната последна поетична книга "Бялата сянка", УИ "Паисий Хилендарски", 23 май 2017 г.

Приятно ми е сега да кажа „Добър вечер” на Христина Мирчева. Този разговор ще бъде по телефон, за съжаление. Толкова ми се искаше тя да е наша гостенка в студиото, но тя е в Пловдив. Държа в ръцете си нейната нова стихосбирка „Бялата сянка”. Добър вечер, Христина!

Добър вечер. Радвам се, че съм гост на Вашето предаване, благодаря за поканата.

И сега – няколко думи за Вас самата, за Вашето брожение из дебрите на културата, на писането, на изкуството, на поезията…

Пиша отдавна. Първото си стихотворение написах на 14 години. Мисля, че беше с политическа тематика, бях много запалена, ходех и на курсове. По онова време живеех в Хасково. После продължих на пиша. Имам две неиздадени книги: „Минава нощ, минава ден”, 1985 и „Стъклени шлемове”, 1989. Ръкописите бях дала в издателство „Христо Г. Данов”, но така и нищо не стана. По-късно, за един доста продължителен период от време, се отказах от писането, занимаваха ме съвсем други неща и през 2012 година издадох първата си книга, която няма нищо общо с първата „Минава нощ, минава ден”, но се спрях на това заглавие.

Вие сте съосновател и редактор на „Диаскоп”. Освен това сте били арт мениджър в галерия. Какво друго сте били, има ли нещо още по-екзотично?

Екзотично - не. На четвърта корица на книгата има моя кратка биография. Работила съм на много различни места. Едно от интересните ми занимания беше в Археологическия музей в Пловдив. Работих две години с Нели – бивш директор на шуменската библиотека. Аз й помагах в библиотеката на музея. Там успях да видя книги-съкровища, бих могла да кажа. По това време превеждах и специализирани текстове от немски език, свързани с археологията. Друго какво  – работила съм като книжар в книжарница „Отец Паисий”. За съжаление тя вече не съществува, макар че години наред, много години, е била книжарница. Пет години книжар с управител Валери Начев. Това беше наистина един прекрасен период от време, плувахме в море от книги (смее се). Сега продължавам да работя в галерия - галерия „Резонанс”.

Преподавали сте и немски език.

Да, но за много кратък период от време. Разбрах, че от мен не става учител.

Нямате търпение или…?

Някак си не се чувствам, не се чувствах, това е било доста отдавна, достатъчно зряла, за да бъда учител на деца. Веднъж ги пуснах малко по-рано – пет минути. Разбира се, това беше шок за директорката. И е така! Не можеш да искаш дисциплина от учениците и да ги пускаш по-рано от час! Тогава реших, че трябва да се откажа.

Поезията изисква ли някакъв вид дисциплина?

Всякакъв вид дейност в изкуството изисква огромна дисциплина. Стихотворенията в „Бялата сянка” са писани между 2012 и 2016 година, но ми трябваше време да ги събера, да ги подредя, защото за мен е изключително важно как изглежда една книга, как е подредена тя. С подредбата си казва много неща, понякога повече и от самите стихотворения. Така че – да, изисква се дисциплина и аз реших да се дисциплинирам, и това ми костваше може би една година, докато остана доволна от крайния резултат. За моя радост книгата излезе точно така, както си представях – и като оформление, и като конструкция.

Колко стихотворения за кактуси имате?

51 стихотворения. Бяха 50, в последния момент включих едно от първата си книга – „Удължаване на сенките в късния следобед”. С редакторката ми решихме, че е подходящо.

Не ме чухте добре обаче! Моят въпрос беше "Колко стихотворения за кактуси имате?"

Аа, за кактуси…(смее се)!?

Да!

Засега две, но мисля да продължа тази поредица.

С какво Ви вълнуват кактусите?

Кактусът беше любимото ми цвете като дете. Имахме вкъщи много кактуси. Моята майка, Бог да я прости, ми купуваше кактуси и аз ги чаках да цъфнат. Те цъфтят един път в годината, както знаете, а някои и много по-рядко, и увяхват още на следващия ден. Сега вече не гледам кактуси. Сега ме е страх от тях, защото съм се напатила от кактуси – много са бодливи!

Да! Забелязали сме това. Имате особено отношение към растителния свят, имам чувството, че той при Вас е жив. Като хората. Като човеците.

Да. Да. Абсолютно е така. За съжаление нямам достатъчно време за отглеждане на цветя, но малкото цветя, които имам… Говорим си. С дърветата също. И в повече от стихотворенията героите са реални – и брезата, и отсечената топола, и черешата…ето, тя е тук до мен сега. Те са си живи, цветята, това е безспорно. Стига човек да знае как да общува с тях.

Добри слушате ли са растенията?

Много добри.

А хората?

Хората не чак толкова. Вие например сте добър слушател, аз слушам Вашите предавания. По принцип у журналистите го има това желание да изслушват, но малко са тези хора.

Благодаря Ви, това е голям комплимент за мен. Може би идва от едно много сериозно вътрешно любопитство.

Да. Да. Любопитство, но не лошо любопитство, а желание да разбереш човека срещу теб.

Имам усещането, че по принцип в стихосбирката Ви има една особена мъдра тъга. Права ли съм?

Тъга - да. Мъдра…не знам, никак не се чувствам мъдра (смее се). Поезията трябва да е тъжна, не мога да си представя весела поезия, освен ако не е хумористично стихотворение. Даже, понеже знам, че в края на предаването трябва да прочета стихотворение, се опитах да намеря нещо по-нетъжно, защото в ефир не е приятно да звучи тъжно стихотворение, но… така и не успях да открия.

Добре. Първо прочетете Вашето, което сте избрали, а след това аз ще прочета моето.

Избрах две – едното, посветено на дъщеря ми и другото, което дава ключ към книгата. И се чудя кое, но може би второто.

Заповядайте!

Казва се „Войник в тила”. То, бих казала, е сюрреалистично стихотворение.

ВОЙНИК В ТИЛА

В мъглявите полета на съня той вижда всичко.

Богатата приемна свети.

Перуки и пагони, ветрила...

Войникът влиза,

изправя се до масата, отрупана с напитки и храни.

„Ще ви разкажа този сън, когато чувам само гласове,

така че сякаш има много хора, но хората не виждам,

само белите им сенки по стълбите и по паважа...”

Стои войникът тъжен като забравен истукан,

от спомени не може да преглъща.

А охлювите плуват в бяло вино.

Потъват всички гости в бульон на ненаситна страст,

поглъщат лакомо на хапки кървавия разказ,

очакват някакво знамение за края на войната.

Гладни сме, разказвай още, крещи полковникът.

Но отегчени, всички стават и напускат сцената.

А сега аз ще прочета моето.

Любопитна съм…

ПОТЪВАНЕ В СУМРАКА

Бълбукащи витрини

вместо водопади.

Падащи неони

вместо листа.

Цигари между пръстите

вместо целувки,

вместо звезди.

Благодаря!

Аз го виждам като метафора за целия ни свят, който е толкова откъснат от природата, в крайна сметка и от истината. Може би.

Точно така е, това е впечатлението. Написано е в една вечер, когато вървях по Главната улица на Пловдив. Рекламите светят, хората се разхождат, цигари… всички изглеждат толкова отчуждени един от друг! Макар че – прекрасен град, прекрасна улица, красиви витрини…

Благодаря на Христина Мирчева, която е наша задочна гостенка на предаването „Графити по въздуха” по повод на нейната стихосбирка „Бялата сянка”.

15 юни 2017

София – Пловдив, "Графити по въздуха"

Колаж: © Георги Чепилев

Още в Диаскоп тук

Слънце, дъвки и асфалт

Слънцето е като през наслагани една върху друга увеличителни лупи, установявам, след като правя опит да погледна към него над черните очила. Светлинно-мъгливи кръгове и кръгове го заобграждат и сякаш предпазват от любопитни очи като моите. 

С това ослепително слънце освен още болка, нищо друго не си причинявам.

Сандалите потъват в асфалта на булеварда. Нещо като персийски килим от смола и магма, магнит и разтопено олово. Като деца тичахме след зиловете и валяците и си правехме дъвки от асфалт. Зъбите ни почерняваха, но ние безгрижно джвакахме ли джвакахме - до схващане на усърдните ченета. Така ами, "Идеал"-ът си беше лукс. Сега дъвки колкото и каквито щеш.

Сега всички говорят за слънцето и температурните аномалии. Но край! Ето го и благодатният град - покосява посеви и ламарини, додето утихне в привидно скромен дъжд. С дъжда приижда и сънят, а със сънят, разбира се, добре дошли и сънищата. Наводняват пейзажа и нищо вече не липсва, всичко си идва по местата. Бълбукам в коктейли от пяна и пясък и хич не ми пука. Само за теб ме е грижа.

 И.