Зимната утрин е мъглива. След първия сняг и краткото застудяване, отново нахлува топъл циклон за радост на бездомните, на притежателите на калпави обувки, не по-сухи от локви с грайфери.
Паркът е пуст, високите крайалейни глобуси приличат на размекнати снежни топки, готови всеки миг да паднат, пръскайки се по тъмния асфалт. В езерото лебедът кръжи тревожно и настойчиво.
Също като мисълта, която се върти около последните събития и не носи утеха. Чува се смях зад стената от дървета. Забързани стъпки.
Катедралният храм е полупразен, бляскав и още по-тъжен заради спомена от предишни многолюдни ектения и многогласно монашеско пеене.
Празник е все пак. Няколко смели мъже ще скочат в реката - въпрос на чест за едни, за други - и на усилени тренировки в потайни крайградски винарни.
Бившата книжарница, сега кафе на три етажа, е топла като ръкавица зад витрините с гирлянди. Колко красиви са момичетата, увити в дълги шалове с димящите чаши с какао и мляко пред тях! С весели помпони на шапките.
Площадът се плисва пред погледа. Начало на новия ден, ден като всички останали.
Христина Мирчева
Няма коментари:
Публикуване на коментар