Онази сутрин ми напомни ранното детство в Разлог - малък градец със завод за дрожди, разположен в котловината между три планини - Рила, Пирин и Родопите. Зимите там продължаваха половин година, снегът започваше да се топи в края март и се топеше в продължение на дни.
От старите читанки помня детските стихотворения за песента на капчуците. Който не е преживявал истинска зима, би си помислил, че тези стихчета са плод на творческо въображение. Не, не е така. Истински дълбоката зима е белязана на първо място от огромни ледени сталактити, които понякога стигат от покривите на едноетажните къщи почти до земята и когато пролетното слънце най-после освети снежния рай, целува първо ледените висулки, които започват надпяване с полуделите гугутки и други непознати и сладкопойни хвъркати. Незабравим е блясъкът на слънчевата светлина в съперничество с блясъка на снега, светлина, която премрежва погледа почти до ослепяване, малките оазиси от кокичета и минзухари в заградените дворове, целият този объркващ шум от отваряне и затваряне на врати и прозорци, от дрънчене на кофи и свистене на мокри снежни топки.
Онази сутрин в големия южен град беше, разбира се, много по-различна. Първо огромното сякаш отстояние от времето, после климатичните промени, после това странно и за първи път случващо ми се явление - сняг върху цъфналите преди дни джанки, бадеми и градински декоративни храсти с жълто оперение. Една едра сврака с лъскави криле беше кацнала върху клона на близкото дърво и надаваше силни кресливи звуци, които не успяваха да накарат гугутките да замлъкнат, но от чиито необясним яд снегът се ронеше и още във въздуха ще обръщаше на вода.
Дежа вю-то идваше най-вече от оглушителния шум и ослепителната светлина, а гледката на белите крехки цветчета, притиснати от снега, въздействаха почти хипнотично. Снимах с телефона, не виждах какво снимам пак заради светлината.
В парка мъж с наведена глава разхождаше огромен голдън ретривър, помня, че беше обут с високи гумени ботуши, сякаш беше тръгнал за лов, а не за да изведе домашния си любимец. Изглежда в подобни ярки сутрини дори обикновени гледки добиват нереални, почти литературни измерения.
Тази е последната снимка, преди да се кача на автобуса и да видя от прозорците как пробягват щайгите с ябълки, портокали и лимони от магазинчето на спирката.
Христина Мирчева
Не можах да се превъзмогна да гледам Оскарите. Така е от години. Церемонията по награждаването винаги съвпада с моя рожден ден, сега пък изместена със седмица напред. И какво от това. Спрях се случайно на една криминалка от 2011 г. - Bron/Broen. 3 или 4 сезона. Съвместна продукция на Дания и Швеция. Знаете, онези там не си пестят насилието, уж някак лаконично и пригладено, кадрите почти безцветни, а всъщност документално-директно, което крие в себе си още от силата на подлостта - нали би трябвало да е "художествено". Да, изпитвах досада и раздразнение - не мога да различа блондинките, бъркам нахакания журналист от местния вестник с наркомана, който побийва хубавата си жена и по-рядко дечицата, но пък историята те тегли. Защо? Анонимното копеле трепе наред и води полицията за носа. Повече от дразнещо. Това ли е реалността - неразкритите престъпления повече от разкритите. В криминалната интрига има и лични драми. Шишкото инспектор от Швеция си е направил вазектомия след три брака и пет деца, но за да докаже мъжествеността си спи с прясната вдовица на един от големите милиардери, чиято операция на сърцето излиза несполучлива. После отива и казва на жена си: Обичам те! И тя го изхвърля с куфарите навън, да ходи на майната си. Някакъв клиент с нов софтуер й праща любовни есемеси, докато го кълца на салата.
Инспекторката от Дания, която работи съвместно с шишкото, е емоционален инвалид. "Жена му се обажда по телефона, представяш ли си, за да чуела гласа му!" Нощем ходи по баровете, хваща първия за ушите и го води вкъщи. Кратък сеанс и веднага след това разглежда трупове дибидус гола в поза лотос. Човекът се изплаши и излезе на пръсти.
И никакъв напредък по разкриването на престъпленията.
Трябваше да гледам Оскарите. Обаче не мога да преглътна и тази помия. Цялата претенция, която безметежно се носи като Титаник право към съдбоносния айсбег. Нереално е някак. Бомби и ухилени егоманиаци, размахващи високо идола на кино огнището. А бях толкова запалена, мислех да ставам актриса и т.н.
Междувременно събарят изостаната къща с бръшляните и съвсем здравия каменен дувар отсреща. В нея "живееше" един от моите герои - скитник от години, съборетината му беше убежище. Сега се чудя къде ще отиде. Дали ще се примири с модерната стъклена архитектура или се забегне - изоставени къщи колкото искаш.
ПП Защо писах "Оскар и Оскарите"? В цялата история няма нито един Оскар. Мисля, че го обърках със сина на инспектора от Швеция - 18 годишен, който е хлътнал до уши по русата и безчувствена колежка на баща си, влюбен в белезите й. Но той май се казваше Аугуст. Аугуст беше, да.
Х.М.
