Сега разбирам защо преживелите война се запасяват с храна. Помня и разказите за малката уличка в Хасково, къщата с две крила, ниски прозорци и двор с паянтова входна врата, позната на всеки скитник.
В гладните години - преди или след войната, преди или след коя от многото войни, или преди и след някоя от дълбоките зими, зимникът на Коста и Елена е бил винаги отворен за бедните от тяхната улица - евреи, турци и помаци, гърци и арменци. Били са истински богати - чували с брашно, гюмове с шарлан, сандъци с какво ли не.
Така ми разказваше мама - в двора винаги чакаше някой гладен баба ти да го нахрани, да даде и за жена му, и за децата. Когато се разболяла и се залежала преди края цяла година, това правели децата й - Димо, Георги, Мара, моята майка, и Христина - най-малката сестра. Имала и две починали деца, раждала е шест път, четири от децата са оживели и отрасли, две се споминали съвсем малки.
Бях на две, когато Еленка си отиде, най-трудно било къпането заради дългата до петите тежка коса - като библейската Ева и тя можела да скрие тънкото си, изядено от болестта и земните неволи тяло под купола на тъмната коса.
Има много, много за разказване, разбира се, мисля за всички тях почти постоянно, но особено днес - в навечерието на празника Никулден.
Мама, Бог да я прости, не беше особено вярваща, но обичаше Никулден - родила се на 06 декември 1934 г. в една мразовита и снежна нощ. В такива зими, чувала съм от моя учител по пеене, родом от Созопол, но запратен от любовта на заточение в Пловдив, че и морето замръзвало.
Заради рождената си дата ли, по наследство от баща си Костадин ли, мама много обичаше риба. А най-много онези малки солени рибки в специални бурканчета. Понеже беше колекционер на готварски рецепти, беше наясно с направата им. Знаеше също, че ще опитам от нейния маринован кулинарен шедьовър само от любезност, затова на мен винаги ми приготвяше бяла пържена риба без кости - помни как преди години една яка кост се беше забила в дясната сливица и вече посинявах, когато тя, която толкова се страхуваше от всичко, успя да я извади с пинсетата си за вежди.
Събирам смелост и отивам в ледената кухня. Знам какво ще намеря там - няколко картофа, глава лук и един морков. Докато зеленчукът завира, нарязан в тенджерата и прозорците се замъглят от пара така, че можеш да напишеш на тях каквото си искаш, откривам и глава чесън, две-три малки кисели краставички, забравени на дъното на един буркан и няколко стръка поувяхнал магданоз. Тези последните накълцвам в кристалната салатиера, радвайки се на листото дафинов лист, попаднало ми случайно пред погледа. Дафиновият лист придава на картофите онзи специфичен вкус, типичен само за телешкото варено или борша.
После зехтин, оцет, лимон...И няколко глътки червено вино за черни дни в една от празните иначе бутилки.
Честит рожден ден, мила мамо. Знам къде си. Там ти е по-хубаво, нали?
Това, което не ни убива, ни прави по-силни. И по-безчувствени от всякога.
С много закъсняла любов,
Твоя Христина
Няма коментари:
Публикуване на коментар