Някъде в Тирол между Рождество и Нова година

Повече от 40 минути обикаляме тъмната околност. Може би се въртим в кръг, а може би не. Силните фарове на колата, която сме взели под наем на летището във Виена, осветяват пътя - хълмиста, по-скоро вълниста местност с немного широк, но равен път, ограден от високи двуметрови дървени пръти. Това е заради снеговете тук, пояснява нашият водач. Идвал е преди две години заради прочутата ски писта в близост. Тази година явно не може да се похвали със сняг, сухо и безснежно, докъдето ти поглед стигне, можех да го видя преди мръкване по магистралата, успоредна на река Ин.

Тук някъде трябва да е, казва Ж. все по-малко уверено, сигурен съм. Не звучи кой знае колко сигурно. На различни отдалечени разстояния проблясват осветените стаи на вилите в околността. Изглежда пестят електричество, мисля си, толкова са слаби светлинките иззад прозорците. А и нито една улична лампа, нито една указателна табела... Някъде се виждат коледни украси, съвсем пестеливо. В Торонто по това време всичко свети като в реклама за Кока Кола, мърмори Н. от предната седалка до шофьора. Всички мълчим уморени. И вече изнервени. Затварям очи, опитвайки се да прогоня спомена от скорошното авиоприключение: Пловдив-София-Мюнхен-Виена - нищо работа, а отне часове. 

Мислим за това дали вилата ще бъде отоплена, ще има ли осветление, ще намерим ли ключа и изобщо в този дух, когато "нашата" къща внезапно блесва отпред.


Това, което откриваме, ни кара мигом да забравим всички неудобства. Ключът е над пощенската кутия на сантиметри от вратата, дори не скрит отзад. Прекрачваме прага и всичко се осветява. Топло е! Повече от топло. По-късно ще разбера, че вилата е една от онези еднотипни постройки, сглобени от масивна дървесина - истинска при това, със спални на приземния етаж, където е котелното, сауната, банята и пералното помещение, обширна дневна с  барплот, хладилник, миялна машина и професионално кухненско обзавеждане, с плазма, камина и удобен диван, с още едно помещение, до което отвеждат тесни дървени стълби - там е само за тинейджърите, които не се отделят от таблетите си. 

Собственикът Джеймс е родом от тези места, от години работи в ситито в Торонто, запознал се с жена си на едно корпоративно парти, тя е непалка, синовете им приличат повече на нея, навсякъде има техни снимки, цялото широко стълбище към приземния етаж е украсено с фотографии на децата. Джеймс? Навярно е бивш Ханс или Фрийдрих, или Хелмут?

И тук не се пуши, да знаете! 

Собствениците са пълни въздържатели, вегани и пр., изобщо финяги, с тях трябва внимателно.

Но пък и ние също сме от сой, нали, контрира Н. и излиза навън за цигара.

Настаняваме се по стаите, превъзбудени от всичко преживяно.

- Е, какво момичета и момчета, ще спим ли, какво, отиваме до Куфщейн?

А това тук какво е, питам се. Това не е Куфщейн, това е Швойх, на пет кимолетра и нещо от Куфстейн, по южното течение на Ин. Швойх е нещо като богаташки квартал в околността. Но хубавите кръчми са в големия град, а не тук.

Изненадани сме от внезапното решение, продиктувано най-вече от празния хладилник и, няма как, навличаме отново якетата.

Една част от нас иска бързо някъде да се настаним и да хапнем, а друга - да разглеждаме забележиелностите, да скитаме в студа и други подобни отегчителности. Да видим кой ще надделее.

Х.М.

Между Коледа и Нова година, 2016 г.

Трафик: Дневник от скука V. И край

Последен ден. Ветровито и дори студено е. Излизам при изгрев, наметнала тънкото огнено парео, въоръжена само с кърпа и фотоапарат. Вълните най-после са се укротили и ще мога да поплувам сама, надявам се. 

Плажът наистина е пуст, завивам апарата с кърпата, хвърлям ги на влажния тъмен пясък и скачам във водата. Браво, все пак си имам компания - не особено дружелюбна и напълно непредвидима: медузите са наизскачали от вътрешността, както се очаква в разпукването на август. Прекрасни огромни екземпляри с меняща се дантелена лилаво-пурпурна окраска и люта отрова. При всеки замах ги докосвам. Внимателното плуване ме изморява бързо, затова излизам и тръгвам по плажната ивица. Последни снимки. Отново снимам бързо променящата се картина с облаците и небето, макар да знам колко неблагодарна работа е това, не можеш да уловиш изменчивата красота.

Надеждата, че денят ще запази хладината си, не се сбъдва. Към обяд слънцето пак се е опулило. Куфарът на колелца и дълга дръжка отдавна е затворен с лекия багаж и чака до врата, същинско предано куче. 

Чакам и аз часа на отпътуване. И докато чакам, прищраквам програмите на малкия тромав телевизор, който излъчва черно-бяло. Изливам последните глътки джин в една от чашите, гараниран с лимон и много лед. Подходящо за поредния трилър. Каква помия е телевизията, мисля ги горчиво и със същата горчивина си давам сметка, че любопитството все пак ме кара да прескачам от програма на програма и да се заслушвам в някоя пропусната реклама, за да чуя и видя какво ново са измислили.

Спомням си първото квартално заведение през 90-те, което мигом се превърна в събирателен център за хората от целия град. Автомобили, мотори, колелета, скейбордове, струпани на тротоара. Предлагаше кафе и сок от киви в пластмасови чашки. С фамозното име Самуел. За първи път монитори, мотирани нависоко, излъчваха реклами от някаква италианска кабеларка. Не сваляхме очи от пъстрите сменящи се картинки, озвучавани от мелодичния бърз италиански език. Зад кадър си представяхме някое от ония приказни създания с тънки талии, овални ханшове и дълги крака с нежни глезени като газели, вълнисти лешникови коси и повдигнати скули. Дори не забелязвахме блудкавия вкус на сока-менте и горчивината на третокачественото кафе. Чисто и просто една набързо скована барака, но за нас от лагера - нещо велико. А сега? Сега какво. Ако още се мотая, няма никога да тръгна.

Предавам ключовете на Лидия с думите: Благодаря за всичко, надявам се пак да се видим. Да сме живи и здрави, отговаря тя, която не изглежда особено здрава. Спомням си колко бодра и приказлива беше преди две години, как уверено звучеше алтовият й глас на заклета пушачка. На места кожата на лицето е зачервена, в очите прочитам онази особена непоносимост към хората, резултат от прекаленото общуване с тях, дори към благоприлични и тихи гости като мен. Дано остане доволна от това, което оставих след себе си в апартамента - излъсках, все едно очаквам всеки момент онези от контрол по чистотата да нахлуят.  Дали пък не е решила да се отказва от бизнеса? Хора, съдби... Отляво леко ме присвива.

Гледката пред мен е вълниста пустиня от безкрайна колона –  коли, автобуси, ванове, тирове в геометрична прогресия. Не съм предвидила трафика. Ако тръгна пеша, ще стигна по-бързо. Ето така, другият път само с раница на гърба и една здрава тояга за всеки случай. Жегата е като в руски филм за степите или като американски за кравари, все едно, няма разлика. Гълтам два валериана и си казвам търпение, не че помага, мисли за нещо приятно, не че има за какво, все някога ще стигнеш... и се ядосвам още повече.

Мракът вече е паднал над магистралата. Улавям се как надничам в нечий чужд таблет. Змията от светлините на фаровете, червено - жълто - червено, почти ме унася, поне се е разхладило, да, наистина, също като в пустинята.

Представям си как, преди да се прибера, ще мина през денонощния магазин, мисълта за празния хладилник не ме изпълва очарование, ужасно гладна съм. Уиски в една от моите кристални чаши скоро от мираж ще се превърне в действителност - вече виждам светлините на града, окичен като коледна елха, блестящ. 

После ще разопаковам багажа и мократа още кърпа от плажа ще изсипе на паркета пясък и водорасли. Знам, известно време няма да види пералня, ще виси на простора и въздушните течения ще довяват в стаите сол и бури.

Х.М.

16 август 2019

10 - 16 август 2019