Есенни мъгли и скромни плодове

В съботната ранна утрин, както много отдавна не беше ми се случвало, тръгнах на лов за снимки в близкия парк. Това радикално действие беше предизвикано от фантастичната гледка от прозореца на моята стая. 

Пейзажът пред мен беше потънал в мъглива светлина. Дърветата, до скоро зелени, за една нощ сякаш бяха добили цвета на зрели дюли - уханни и златисти. Влагата от нощния дъждец придаваше на листата огледална повърхност, която като откоси връщаше благодатната светлина обратно в ефира.






Ако затворя очи и опитам да си представя рая, то той би изглеждал точно така.

Какво е да живееш в необозримо имение и нищо да не нарушава покоя на природата от дървета и животни, неподозиращи за съществуването на човека? Само стадо елени по хълмовете в далечината.

Последен ден от неискащата да си тръгне есен. Дълбока следа в сърцето ми.

Х.М.

Водеща светлина от миниатюрно фенерче

Наблюдавам през рамото на високата жена. Тя е няколко пъти по-висока от мен - като гигантите от Аватар, главата й, покрита с тъмно наметало като при скърбящите мадони, се губи в мрака на атмосферата и все пак наблюдавам през рамото й. 

Не си давам сметка за нелогичната асиметрия заради поразяващата гледката отвъд. Безкрайна олтарна стена. Вместо икони - образи на десетки хора - мъже, жени и деца - част от фина дърворезба. Тъмно е, но водеща светлина от миниатюрно фенерче осветява ту едно, ту друго място от олтара. Образите в осветения кръг оживяват - някои крещят с облещени очи, други са свели поглед надолу и мълчат, трети ридаят безутешно. 

Високата жена е едновременно утеха и преграда към свят, в който не трябва да пристъпвам. От дверите излиза онова момче - съвсем обикновено на вид - със суичър като всички останали. Когато попада във фокуса на фенерчето, успявам да го видя като през ренген и това, което виждам, ме кара панически да затворя очи. Все пак очите ми остават широко отворени - с такива очи като деца слушахме страшните истории, които си разказвахме един на друг в импровизираните индиански палатки след играта на "стражари и апаши".

Когато доближава ябълката към устата си, успявам ясно да се видя подробности от черепа му и гръбначния стълб, който като дракон спуска опашката си надолу. После нехайно и с наслада То отхапва от ябълката.

04 - 05 ноем. 2017

Х.М.

Апокалипсис сега. Модерно и снобско

Жадна съм. Наоколо няма вода. 

"Наоколо" е пуст терен, населен от бараки и строежи, в далечината - град. Няма магазини или от онези полезни автомати с монети за какво ли не.

Съзирам все пак тръба на един от строежите - знаете ги, те са вертикални и направата им предполага бърз достъп до скъпоценната течност - къде за пиете, къде за разхлаждане от потния и прашен труд. По някакъв начин съм се сдобила със стъклена чаша, съмнително чиста, одраскана от дълга употреба, подобни чаша съм виждала навремето само в селския хоремаг, който съвместява различни дейности - от хляб и халва, през бурми, въжета и брадви до слава на кръчма с възможно най-народен алкохол.

Смело пускам кранчето и наливам от водата. Тъкмо да отпия и на небето като на домашно кино се появява отровно-зеленикаво сияние, не по-голямо от кръпка за крачол. Сиянието се разраства със светкавична бързина до размерите на целия екран - небе. Нещо като одрана кожа с бързо меняща се форма, заплашваща да нахлуе в реалното пространство. Жадна съм, надигам чашата и виждам в нея отражението на небесното явление, сякаш водата повтаря ужасяващите апокалиптични жестове на отвъдното. Бързо я изливам на земята и чувам как пльоква със звук на разтопени желирани бонбони. 

Докато успея да изтичам до вертикалната тръба, пирамидата от пясък и бетон я поглъщат и отгоре остава да стърчи присмехулното кранче.

Няма да търся съчувствие, защото хората тук пият от водата-желе и го намират за съвсем естествено.

Докъдето поглед ти стига районът е отцепен и Кристо е опаковал всички недостроени небостъргачи с черен найлон. Модерно и снобско.

Х.М.