Опашката й привлича погледа ми.
Тя е немного висока, закръглена и докато върви, обута с джапанки, здравите прасци прожинират, облото дупе, облечено в къси панталонки се полюшва и дава ускорение на раменете, нежната къса шия и най-вече на косата, завита в кок и спускаща се надолу като опашка, която ту подскача, ту се спуска и гъделичка голия гръб, точно там, където лопатките правят улей по изопнатия гръбначен стълб. Често съм си мислила за това как ниските хора вървят стегнато и изправено, образувайки идеалната вертикала, перпендикулярна на земята, докато високите и слабите се огъват като тръстики и са толкова непохватни!
С едната ръка бута детската количка, а с другата държи смарфон и не спира да говори. Маневрира умело като професионален шофьор по неравните плочки на тротоара, заобикаля кошчето за боклук до автобусната спирка, минава препятствията от изпадали малки бутилки минерална вода или захвърлени опаковки от кроасани 7DAYS DOUBLE MAX и говори ли, говори. Не чувам какво.
Иска ми се да видя лицето й, но не бързам, предпочитам да си представям - различни очи, нос, устни... Но и най-вече това, че детската количка ми се вижда някак изискана. Спомням си количката, която купихме на моето бебе - счупи се при третото излизане навън и нямаше никакъв шанс за втора. Боже, какви крехки колелца имаше само нашата количка - не като тези - яки и на практика неповредими. Бебето й се вози като в някаква детска лимузина, затова е и толкова спокойно. Как само наблюдава майка си, с какво любопитство, сякаш разбира безразборното й бърборене... Не, не, друго е. Самата майка е като тази широка, стабилна и удобна количка, нищо лошо не може да се случи, никаква повреда не би могло да се очаква. Тя никога не би избухнала, не би наранила с истерични крясъци детето си, тя винаги го милва и успокоява, докато то плаче и се муси, за миг ми се приисква аз да съм това чисто ухаещо на сапун и нов гащеризон бебе и това да бъде моята майка, толкова млада, че това да е едва първото й дете.
Вече почти съм се изравнила с нея, но все още не искам да я погледа, сякаш моя поглед ще нарани идеалната картина на утринната разходка. Вървим успоредно, а пред нас вървят три възрастни дами със сламени шапки - едната с патерици, другите две с бастуни - обичайната гледка за жени над 70 - те.
Чувам я да прекъсва разговора по телефона и да казва: "Извинете, може ли, може ли..." И пак, но по-силно, защото онези също неспирно и едновременно говорят и нищо не чуват: "Извинете, може ли, може ли, извинете..."
Тази най-вляво бързо се отдръпва, доколкото може бързо да се отдръпне някой, на когото краката му са и тежки, и меки.
Вече подминавам цялата група без да се обръщам - и жените с бастуните и младата жена с детето, когато чувам майката да обяснява: "Движат се трудно, а трябваше да ги задмина..."
Но нямаше как да разбира дали говори на детето си и на онзи незнаен - приятелка, баща, майка... по смартфона.
Христина Мирчева
