Морето е станата на плача.
По улиците вият котки и вятър.
Разлива се водата, стига до напуснати стаи,
стене в зевове между къщи и огради,
зее, гали грубо потъмнелите листа,
притихва хитро в пяна и дантели,
излиза от пределите на моите представи и мечти,
лиже раните и мигом пак разранява -
сол вместо чай, пясък в мидите с куркума,
пустош там, където няма,
няма и безлика красота,
бледа вместо красна,
крещяща и неспирна никога,
как чак сега те виждам
в чавките на изгладнели чайки,
струпани струпей в мрежите на глада,
нападащи безпощадни рибари,
риби без милост, готови на всичко за малко тишина.
Тръгва и остава,
приближава неловко, напада, отстъпва,
разлива се мъртво надолу, изплува, кръжи,
не утихва никога,
издига се.
Път към пустинята.
Хр.
