Интервю: "Изкуството - най-прекият път до познанието"

 Христина Мирчева в непринуден разговор за своята стихосбирка „Минава нощ, минава ден"

 Сряда, 16 Май 2012 18:05

В началото на тази година излезе нейната първа стихосбирка „Минава нощ, минава ден", която включва 26 стихотворения, обединени в три цикъла. Това е книга за Чувствата. За Човека, Времето и Любовта. За силата на илюзията като за най-упоителен заместител на реалността. Стихотворенията са изключително образни и определено докосват сетивата и възприятията на четящия с чувствителността, която блика от тях, и с въпросите, които поставят. Онези вечни питания на търсещия човек за живота, смисъла, любовта...

Минути преди премиерата на книгата, която се състоя в книжарница „Хермес централ", се срещнахме с талантливата поетеса, която беше в очакване на събитието и въпреки лекото си притеснение от това, което предстои, отговори на въпросите ни.

‒ Това е Вашата първа стихосбирка, но предполагам, че интересът Ви към писането се е зародил доста по-отрано. Така ли е?

‒ Да, много отдавна... пиша от 13-годишна възраст. Помня, че тогава съчиних първото си стихотворение.

‒ А защо едва сега се решихте да издадете стиховете си?

‒ През 1985 година бях направила опит за издаване на книга. Тя носеше същото заглавие – „Минава нощ, минава ден", беше по-обемиста и завършваше с една поема от студентството ми в Бургас. Поемата се написа сама, докато се разхождах всеки ден по алеята край морето. Морето за мен е мощна стихия, която наистина отключва хоризонти. Тогава дадох ръкописа си в издателство „Христо Г. Данов", но по онова време беше трудно да се издаде книга. След дълго чакане на отговор, протакане, бавене, накрая си взех ръкописа, опитах и в София и после се отказах! След това започнах да се занимавам с куп други неща, но останах вярна на изкуството.

‒ Защо решихте да запазите заглавието на старата стихосбирка?

‒ Всъщност бях се спряла на заглавието „Драматургия на чувствата", но моята главна редакторка – доц. д-р Жоржета Чолакова, която ми е и близка приятелка, ме посъветва да се върна към старото заглавие. Като че ли „Драматургия на чувствата" е по-разказвателно, запазих го като заглавие на едно от стихотворенията. Наистина, в книгата се говори за режисиране на чувства, за онези чувства, които винаги бушуват като океан в човека, но все пак решихме да се спрем на старото заглавие. Вижте само колко години са минали и въпреки това то си се запази.

‒ Това означава ли, че стихотворенията също са писани преди години?

‒ Не, стихотворенията, публикувани в книгата, са от последните две години. Истината е, че аз не съм запазила почти нищо от онова, което съм писала през годините. Много от нещата ми са пръснати при приятели, други съм изгубила... и може би е по-добре (смее се), въпреки твърдението на всички, че първите ми творби по нищо не отстъпват на сегашните.

‒ Как се спряхте на това заглавие? Защо именно „Минава нощ, минава ден"?

‒ Заглавието е провокирано от едно мое запознаване с Библията. Първа книга Моисеева, Битие: „Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ. Биде вечер, биде утро – ден един". (1:5). Стана ми интересно защо първо вечер, а после – утро. Разбира се, не можех да си отговоря на този въпрос, както и на много други – по онова време почти нямаше литература за религията... Именно тогава ми хрумна заглавието „Минава нощ, минава ден".

‒ Стихотворенията Ви са изключително „дълбоки" и определено докосват сетивата и възприятията на четящия. Кое е нещото, което Ви вдъхновява да пишете?

‒ Наистина имам необходимост от вдъхновение, защото много години съм писала, но не поезия. В един момент в човек се отключва нещо, невинаги обаче. То е като заровено съкровище, което трябва да бъде открито. Чакано, но неочаквано. Аз се вдъхновявам от изображения, понеже животът ми е свързан с изобразителното изкуство, от фотографии, от картини – това ме вдъхновява най-много. Много често, когато се разхождам, снимам напосоки и по снимките пиша. Поезията ми е свързана винаги с образа.

‒ Тоест, Вашите стихотворения не са Ваша лична изповед, не са отражение на онова, което ви се случва?

‒ Поезията ми е изповедна, но и не съвсем, защото мен ме вълнуват изобщо хората, дълбините на душата, в която не можем да проникнем, каквото и да правим. Дори да живеем дълго време с един човек, ние никога не можем да кажем, че го познаваме... ние не познаваме и себе си. Поезията е пътека човек да опознае себе си, а чрез това да опознае и другите. Изкуството за мен е най-прекият път до познанието.

‒ Имате ли определени настроения, които Ви провокират да пишете?

‒ Да, има. Всички, които прочетоха книгата, ми се обадиха и ми казаха: „Какво става, много е тъжна?!". Но поезията и любовта са това – в тях трябва да има гибел. Аз не мога просто да седна и да напиша едно стихотворение. Трябва да усетя назряването на този момент. Както се казва, поезията се пише по здрач, в тъмното. Говоря, разбира се, за душевно състояние... тогава вече е истинска поезия.

‒ Често ли пишете?

‒ Напоследък, да, пиша често. Не беше ми се случвало от дълго време. Мисля, че трябва да се пише непрекъснато, всеки ден. Трябва да се експериментира. Респектирам се от хората на словото, които експериментират, възхищавам се. Една моя приятелка – Ивона Карачорова, написа рецензия, която кръсти „В потока на нощите и дните" и направо ме изплаши... в този поток аз мога да се удавя... в потока на поезията, на думите, в потока на живота ние можем да се удавим. Въпросът е доколко сме добри творци, за да плуваме и да стигнем до брега. Така че трябва да се пише – не задължително само поезия. Естествено, трудно е, защото трябва първо да се надмогне мързелът. Иначе, както казва Георги Райчевски, оправданията да не пишем са сто и едно, което значи безкрайно много (смее се).

‒ Щастлива ли сте, че стихосбирката вече е факт?

‒ За всеки артист това е звездният миг ‒ когато издаде книга. Да хванеш в ръце хартиеното тяло! Няма нищо по-хубаво. Сега има много сайтове и блогове за литература, но съвсем различно е да видиш стихотворенията си в художествено оформена книга. Радвам се, че художественото оформление на моята книга изключително много се хареса от всички. Но една книга нищо не означава. Важно е какво ще стане оттук насетне. Вече искам да я забравя и наистина съм я забравила – вече не я чета, а продължавам да пиша други неща и, дай Боже, да бъдат издадени и те в книга още през следващата година!

ДУМИ ЗА КНИГАТА:

„Поезията на Христина Мирчева е стил на живот, начин на светоусещане, култивирано с годините естетско отношение към словесното и живописното изкуство, преди да се превърне в изречени думи, които да имат силата да отключват хоризонта на вътрешното пространство. Тя е не само един много истински, много силен, много поетичен свят, но това е и едно особено интелектуално изживяване."

Доц. д.р Жоржета Чолакова

„Христина Мирчева проявява впечатляващо за дебютант поетично майсторство. Стиховете ѝ се отличават със смела, оригинална, понякога изненадваща образност. На моменти тази образност може да бъде определена като графична, което сигурно се дължи на дългогодишното ѝ съприкосновение с изобразителното изкуство - семейно и професионално. Тя е майстор в намирането на детайли, чрез които се постигат поетичните внушения. Умело борави със свободния стих."

Доц. д-р Ивона Карачорова

ПЯНАТА НА ДНИТЕ

Животът е велика бездна,

а аз загребвам и играя с кофичка за пясък.

Преливам океана в океана на сърцето.

Смесвам мрак със светлина и тайни с тайни,

пясък с дни,

трева със смърт.

Смесвам и обърквам, и изграждам замъци,

в които мирно да живеем.

Да ме държиш в ръце и винаги да ми повтаряш

колко ме обичаш,

да пишеш по дърветата,

че ме обичаш,

да дишаш и издишаш сладко с мен...

И аз да те убивам всеки път,

когато тръгваш.

Мигът е миг, за да не спре.

И ние няма да застинем като мрамор,

изваяни от хладния Роден,

стопени в бездната на чувствата.

И няма никой да изстреля към небето

за нас букети от оранжеви ракети.

Из стихосбирката „Минава нощ, минава ден"

Кратки биографични данни:

Христина Мирчева работи като артмениджър в галерия „Жорж Папазов" в град Пловдив. Завършила е Немската езикова гимназия „Бертолт Брехт" в град Пазарджик и Колежа по международен туризъм в град Бургас. Работила е като журналист в пловдивски и софийски издания. Носител е на наградата „Цветан Зангов" (1987). Преводач и библиотекар в Археологически музей – Пловдив, и читалище „Рекорд". Преподавател по немски език. Книжар в общинска книжарница „Отец Паисий". Литературен редактор на издание за типология на комиксите „Диаскоп" от 1991 г. Автор е на стихове, есета, критика за изкуство, на интервюта с творци, както и на блоговете за изкуство „Арт репортер – картини от една изложба" и „Картинен вестник".

Автор: Аница КОСТОВА

http://europlovdiv.com/litsa/izkustvoto-nay-prekiyat-pt-do-poznanieto 

Поетика на отсъствията

9 май, 2012

Жоржета Чолакова за книгата на Христина Мирчева “Минава нощ, минава ден”

В смисъла, в който Магрит, рисувайки лула, отрича чрез надписа на картината видимата формалност на фактичността, дебютната стихосбирка на Христина Мирчева всъщност не е дебютна. Тя само изглежда такава единствено поради факта, че за първи път се появяват книжно оформени нейни стихове.

Решимостта на авторката да довери най-сетне своята поезия на читателския досег свидетелства за това, че тя е успяла да надмогне своята вътрешна съпротива срещу собствената си поетическа идентичност и да даде негласен отговор на тревожното питане за Смисъла.

Поезията за Христина Мирчева е стил на живот, начин на светоусещане, култивирано с годините естетско отношение към словесното и живописното изкуство, преди да се превърне в изречени думи, които да имат силата да отключват хоризонта на вътрешното пространство.

А именно тази способност на думите да ни припомнят нашите забравени същности, да ни припознават като невинни и неведоми духовни създания, поражда лирическо вълнение, което оттласква все по-далече линията на хоризонта в нас.

Нарастващото наше вътрешно пространство обаче в същото време очаква да бъде изпълнено. Но това, което го изпълва, са отсъствията. И думите престават да бъдат думи, които назовават конкретности – били те спомени, мечти или преживявания.

Поетичното слово на Христина Мирчева е откровение, но разбирано не като индивидуална интимна изповедност, а като отглас на глобалната ни и в същото време непостижима същност.

Смесицата от аз и не-аз, от онова, което навярно сме били и което няма да бъдем, от видимо и невидимо, от плът и дух предпоставя и нашата нереализирана, непостижима цялостност. Именно в тази смислова перспектива се изгражда художественият свят на Христина Мирчева.

Непосредствено въздействащият, откровен и в същото време емоционално дистантен образен език изгражда болезнено красивата поетика на отсъствията – тя е в привидната близост на делничното общуване, в забравената или неосъществима нежност, в удължените от очакване сенки на късния следобед…

„Ти не си това, което си” („Бъдеще”) не е вик на отрицание, а една усмирена чрез разума болка: образът, който създаваме за любимия човек, е образ на невъзможната забрава, илюзорно спасение от истината за непреодолимото отсъствие.

А този стих е не само отзвук от Магрит, но и обърната библейска формула на божественото присъствие: „Аз съм това, което съм.” Тази междутекстова следа е също щрих от поетиката на отсъствията: идентичността на Бога, заявена от позитивния модус на глагола, е заменена с отрицание на идентичността на любимия човек и затова в този свят на не-божествено присъствие и на не-божествена любов, като финален акорд естествено звучи визията за „сладката смърт”.

Всъщност междутекстовостта е характерна за цялостната стихосбирка и се проявява много активно и на паратекстуално ниво. Голяма част от заглавията са заглавия на живописни или литературни творби: „Пяната на дните” отвежда към едноименния роман на Борис Виан, „Загадки на желанието” – към картината на Дали „The Enigma of Desire” и т.н. Този проблем на художествената семантика е заложен и в заглавието на стихосбирката.

Подобна мрежа от смислови връзки допълнително усложнява и вътрешно напластява смисловия потенциал на поетическите текстове, което предполага и различни нива на художествения прочит. А това е едно от големите интелектуални предизвикателства на модерния поетически език.

Премиера:

На 12 май 2012 от 18.30 ч. в Книжарница „Хермес – Централ”, Пловдив,
(ул. “Патриарх Евтимий” 12, срещу хотел „България”)

Книгата ще бъде представена от доц. д-р Жоржета Чолакова.

http://www.public-republic.com/magazine/2012/05/90507.php

В потока на нощите и дните

Доц. д-р Ивона Карачорова за поетичната книга на Христина Мирчева

В началото на тази година излезе дебютната стихосбирка на Христина Мирчева „Минава нощ, минава ден”. Трябва да започна с това, че  Христина е моя близка приятелка, която аз много ценя и обичам. Мислех, че я познавам добре, но написаното от нея изненада и мен с дълбочината и финеса, с които са предадени чувствата и настроенията, със своята зрялост. В стиховете й се разкриват богат поетичен свят, фина чувствителност, колебанията на търсещия човек. Стихосбирката се състои от три цикъла.    В първия, озаглавен „Бягство”, преобладава Багряниният мотив за желанието за бягство от ежедневието към нови, непознати простори, желанието да видиш други светове, да се почувстваш волен и свободен от теготата на бита. В програмното стихотворение „Минава нощ, минава ден” е разкрита рутината на съвместния живот, в която потъват чувствата с нищо незначещите битови разговори. За да се стигне все пак до въпроса: „с какви криле отлетя любовта ни, къде отлетя?”. Мечтаното бягство от монотонното ежедневие и недостатъчността на уютния и сигурен свят на семейния „пасторал” срещаме и в едноименното стихотворение. Други са отношенията в двойката, която изминава заедно своя път, „минава през годините”. Друга е и тоналността, с която поетесата говори за окриляващото присъствие на духовно близкия човек и за болката при загубата му, когато тя по неволя се превръща в „самотен бегач”. Отново с мотива за мечтаното, но неосъществено бягство се срещаме и в „Беглецът”. Запомнящ се образ е самотникът сред снежното поле, който всеки ден изпраща с поглед префучаващия влак - символ на отлитащата възможност за нови хоризонти, нови светове, нови срещи, нова топлина. За да се стигне до деня, в който потъва в мразовитата сутрин. В „Пяната на дните” отново срещаме желанието, стремежа към непознати простори и мащаби. Лирическата героиня изразява съзнанието си за преходността на живота, определен като „велика бездна” и едновременно с това съзнанието за незначителността на отделния човек. И все пак той гради пясъчни построения, в които да вмести своя личен свят. Тук тя противопоставя на известното фаустовско „О, миг, поспри!” своето примирено „Мигът е миг, за да не спре!”. В цикъла „Протяжен ден” чувстваме невидимото присъствие на мечтания, търсен и жадуван любим. То се открива по различни знаци по житейския път. Понякога „прободеното време” се обърква – сутринта с вечерта, времето с безвремието. Тогава се появяват някакви нереални спомени за щастие, „когато летяхме заедно от разстояние”. Сън и спомен се сливат в усещането за преживяно щастие, толкова далечно, сякаш е преживяно от друг. Този сън или спомен дава сили на лирическата героиня, на нейното „засипано сърце”, да понесе реалността. За нея истинският живот е там, в съня, във „фабриката за сънища”, където идва мечтаният любим, по-прекрасен от всякога. Времето е безсилно да заличи спомените за някогашното щастие и близост, то не е „лекуващ лекар”. Непобедимо е желанието за близост, нуждата да бъдеш с някого, да споделяш живота си, да изливаш душата си. Неутолим е стремежът към съвършенство, към свята и чиста духовност. Затова е нещастие разминаването между хората по пътя, по стълбата на живота, фаталното разминаване на душите. Поставят се вечните женски въпроси: „Колко силна може да бъде една привързаност? Колко дълбока, колко продължителна? Колко смъртоносна?” След тези душевни терзания и сънища лирическата героиня вече не бяга от реалността – тя тръгва срещу страховете си, за да ги види и победи. По-реални са очакванията в цикъла „Светлосенки”. Тук вече се чака срещата с някой, който може да заличи с няколко думи ударите по тялото и животът да започне отново. Търси се духовната близост и любовта, търси се навсякъде. Има предусещане за тази среща: „когато се видим на тъмния път, огрян от криле на архангели” Лирическата героиня вече вижда бъдеще за любовното чувство, реален път, който извежда от „тъмната пустиня”. Бъдещата среща с любовта е „ключът към свободата”, тя я кара да твърди, че „има рай”. В този цикъл се появява образът на художника-творец, способен да предаде нов смисъл на нещата от живота, да създаде свой собствен свят. Но този свят се създава в самота, творческият свят е самота. Героинята живее в света на сенките и полусенките между реалността, мечтите, сънищата и спомените. Христина Мирчева проявява впечатляващо за дебютант поетично майсторство. Стиховете й се отличават със смела, оригинална, понякога изненадваща образност. На моменти тази образност може да бъде определена като графична, което сигурно се дължи на дългогодишното й съприкосновение с изобразителното изкуство – семейно и професионално. Тя е майстор в намирането на детайли, чрез които се постигат поетичните  внушения. Умело борави със свободния стих. В последния цикъл дори има едно стихотворение, което много напомня хайку: „Една бреза през клоните на тъмните дървета протяга вейки към небето.” Неслучайно авторката е поставила за мото на стихосбирката думите: „Твой е денят и Твоя е нощта”, които е срещнала, изписани на литография от 17. в. Всъщност това е библейски стих, по-точно от Давидовите псалми: „Твой е денят и Твоя е нощта: Ти си приготвил светилата и слънцето...” (Псалм 73:16). Текстът е подходящ, защото ние, хората, поставяме дните и нощите си в Божиите ръце. И търсим постоянното, истинското, същинското в непрестанния кръговрат на дните и нощите. Малката книжка  впечатлява с прекрасното си художествено оформление, което много добре отразява духа на стиховете. И това е обяснимо, тъй като те са дело на двама души, които добре познават и разбират поетесата – нейните съпруг и дъщеря. Със своята първа стихосбирка Христина Мирчева уверено влиза в поетичното общество на артистичен Пловдив. Тези, които сме я прочели, вече очакваме новите й поетични изяви. √ Може да поръчате стихосбирката от книжарница "Книгосвят" - Минава нощ, минава ден.

Автор: Доц. д-р Ивона Карачорова, Институт за български език - БАН 07.05.2012 - 11:58 Посетено: 156 http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=14681&sid=64

"Минава нощ, минава ден" - премиера

Поетика на отсъствията

◊ СЪБИТИЕТО Университетско издателство „Паисий Хилендарски”, Пловдив ви кани на премиерата на стихосбирката „Минава нощ, минава ден” от Христина Мирчева На 12 май 2012 от 18.30 ч. в Книжарница „Хермес – Централ”, Пловдив, ул. "Патриарх Евтимий" 12, срещу хотел „България” . Книгата ще бъде представена от доц. д-р Жоржета Чолакова в присъствието на приятели, гости и почитатели на поезията. ◊ ЗА КНИГАТА В смисъла, в който Магрит, рисувайки лула, отрича чрез надписа на картината видимата формалност на фактичността, дебютната стихосбирка на Христина Мирчева всъщност не е дебютна. Тя само изглежда такава единствено поради факта, че за първи път се появяват книжно оформени нейни стихове. Решимостта на авторката да довери най-сетне своята поезия на читателския досег всъщност свидетелства за това, че тя е успяла да надмогне своята вътрешна съпротива срещу собствената си поетическа идентичност и да даде негласен отговор на тревожното питане за Смисъла. Поезията за Христина Мирчева е стил на живот, начин на светоусещане, култивирано с годините естетско отношение към словесното и живописното изкуство, преди да се превърне в изречени думи, които да имат силата да отключват хоризонта на вътрешното пространство. А именно тази способност на думите да ни припомнят нашите забравени същности, да ни припознават като невинни и неведоми духовни създания, поражда лирическо вълнение, което оттласква все по-далече линията на хоризонта в нас. Нарастващото наше вътрешно пространство обаче в същото време очаква да бъде изпълнено. Но това, което го изпълва, са отсъствията. И думите престават да бъдат думи, които назовават конкретности – били те спомени, мечти или преживявания. Поетичното слово на Христина Мирчева е откровение, но разбирано не като индивидуална интимна изповедност, а като отглас на глобалната ни и в същото време непостижима същност. Смесицата от аз и не-аз, от онова, което навярно сме били и което няма да бъдем, от видимо и невидимо, от плът и дух всъщност предпоставя и нашата нереализирана, непостижима цялостност. Именно в тази смислова перспектива се изгражда художественият свят на Христина Мирчева. Непосредствено въздействащият, откровен и в същото време емоционално дистантен образен език изгражда болезнено красивата поетика на отсъствията – тя е в привидната близост на делничното общуване, в забравената или неосъществима нежност, в удължените от  очакване сенки на късния следобед... „Ти не си това, което си” („Бъдеще”) не е вик на отрицание, а една усмирена чрез разума болка: образът, който създаваме за любимия човек, е образ на невъзможната забрава, илюзорно спасение от истината за непреодолимото отсъствие. А този стих е не само отзвук от Магрит, но и обърната библейска формула на божественото присъствие: „Аз съм това, което съм.” Тази междутекстова следа е също щрих от поетиката на отсъствията: идентичността на Бога, заявена от позитивния модус на глагола, е заменена с отрицание на идентичността на любимия човек и затова в този свят на не-божествено присъствие и на не-божествена любов, като финален акорд естествено звучи визията за „сладката смърт”. Всъщност междутекстовостта е характерна за цялостната стихосбирка и се проявява много активно и на паратекстуално ниво. Голяма част от заглавията са заглавия на живописни или литературни творби: „Пяната на дните” отвежда към едноименния роман на Борис Виан, „Загадки на желанието” - към картината на Дали „The Enigma of Desire” и т.н. Този проблем на художествената семантика е заложен и в заглавието на стихосбирката. Подобна мрежа от смислови връзки допълнително усложнява и вътрешно напластява смисловия потенциал на поетическите текстове, което предполага и различни нива на художествения прочит. А това е едно от големите интелектуални предизвикателства на модерния поетически език. Жоржета Чолакова Книгата на Христина Мирчева - 26 стихотворения, обединени в три отделни части - може да се закупи от онлайн книжарница "Книгосвят" - Минава нощ, минава ден. Книга за чувствата. За Човека, Времето и Любовта. За силата на илюзията като за най-упоителен заместител на реалността. Може ли поезията да върне Времето назад, за да се сбъдне онова, което не се е случило?

05.05.2012 - 17:15 Посетено: 254 http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=14672&sid=4

По повод един пороен дъжд преди разсъмване

Вие всички - в люлката на съня,

сте мъртви. 

Излишен е дъждът и песента на птиците след потопа.

Излишна е моята милост и моята любов.

Но не и споменът ми за вас -

разпилени сте като снимки и после събрани в албум,

скрит дълбоко в скрина на паметта.

Защо е тази необятна самота?

Викам и никой не чува,

плача, а те се смеят насън,

не знаят какво ги чака.

Ето, вече заран е.

Събудете се и елата при мен

да ви прегърна за последно.

 ----------------------------------------------------

Христина Мирчева